Аз вървя
Аз тръгвам. Потеглям напред, без да зная какво ме очаква, без да предполагам какъв е пътят пред мен, аз просто тръгнам. И в себе си нямам абсолютно нищо. Оставям се изцяло на произвола на съдбата. Вярвам изцяло на нея. Бавно пристъпвам към това, което предстои. И малко, по малко, пътят се избистря. Изведнъж попадам в необятно голяма, величествена дъбова гора. И тя не е от онези страховити и тъмни, изпълнени с ужас и мрак гори. В нея цари невероятно вглъбяващ покой. Тя е толкова перфектна – дърветата са разположени на еднакво разстояние едно от друго, има еднакво количество мъх по кората на всяко от тях. Навътре се вижда изящно езеро с кристални води и необичайно гладка, необезпокоявана от ветровете повърхност. Тихо е. И макар да не ми се иска, решавам да продължа напред, защото нещо ме тика, не ми позволява да остана. Започвам отново да крача, този път, макар и с носталгия към гората, крача по – уверено. И както краката ми стъпваха по равно поникналата тревиста площ във Великата гора, изведнъж под краката ми се настаняват хиляди малки прашинки и песъчинки. С вървенето пътя става все по – неравен. Под краката ми се появяват милиони малки и големи камъчета, а продължавайки напред се озовавам пред цели парчета огромни скали. Гледам ги – сивкаво кафяви са, абсолютно безлюдни и неприветливи. Крайщата им са оголени и протегнати към небето, и от тази гледна точка малко ми приличат на грешници, молещи Бог за последна прошка. Те са грозни и трудно биха привлекли нечие внимание, но моето точно в този момент беше изцяло приковано към тях. За малко поседнах, просто за да ги погледам. Какво ли толкова ме впечатли в тях? Не знам, но ги наблюдавам и изучавам, проследявам назъбените им склонове, разглеждам надупчената повърхност, която се изменя с всеки сантиметър и се криви, нагоре и нагоре. Виждам върховете им, забучени във въздуха толкова агресивно, че така, гледайки ги, си представям как разпорват небосвода. Но…. миг по – късно установявам, че трябва да продължа пътя си именно по тези скали, трябва да ги премина, защото пред мен са само те, и нямам никакъв избор. Изправям се, отърсвам се от насъбраните емоции и тръгвам с леко разколебана решителност към скалите. Още на първите 200 метра усещам как главата ми бавно започва да се замайва, силите напускат краката ми и цялото ми същество ме дърпа назад. Но аз не се прекланям пред изкушението да спра и продължавам. Изминавам още 200 метра и вече усещам, че обувките ми са напоени отвърте с кръв, а лицето ми, макар и кучият студ, е плувнало в пот. Не издържам и просто се строполясвам на земята.
Очите ми бавно се разтварят. Имам чувството, че са били затворени с векове. Виждам някакъв таван, осеян с малки лампички, които заслепяват погледа ми. Решавам да се изправя и правейки това, установявам, че съм напълно гол. Озъртам се наляво, надясно и виждам, че съм в някаква огромна стая, без хора, без предмети, без прозорци. Само бели стени и ослепителни лампички. Изправям се и започвам да се оглеждам за изход, когато забелязвам, че целият под е изпълнен с някакви миниатюрни надписчета. Клякам на земята, доближавам се към едно от тях и виждам какво пише: „Желая”. Прехвърлям погледа си на друго: „Мога”, следващо: „Зная”… Озъртам се и набързо прехвърлям погледа си през десетина – двадесет надписа и установявам, че всички са свързани някак по между си. Продължавам да ги чета: „Искам”, „Вярвам”, „Уникален съм”, „Бленувам”, „Смея се”, „Постигам”, „Здрав съм”, „Чувствам”, „Успявам”, „Красив съм”… Всички те представляват човешки желания. Не, не желания, по – скоро мечти. Може би неща, които хората са постигнали.
И вече разбирам! Сега ми е ясно! ДА! Толкова съм щастлив! Аз разбрах какво правя тук, да !!! Тук съм, защото поех своят път на себепознание, пътят на моята подсъзнателна същност, пътят на съвършенството, пътят на това, което съм, пътят на живота. И през него бях изправен както пред величието на совето подсъзнание и съвършено въображение, така и пред най – опасните и грозни, самотни страхове, които тормозеха душата ми. Но сега съм свободен! Толкова съм свободен, че пред мен отново виждам красивата гора и съм напълно гол, напълно освободен, нищичко повече не ме спира тук! Готов съм да се затичам напред с пълна сила и безгранична радост! Но първо искам да свърша нещо. Пристъпвам напред в гората и намирам остро камъче, след това се връщам и намирам едно малко празно пространство, на пода в бялата стая. Там с острото камъче и бекрайна гордост, издълбавам надписа „Свободен съм”.
