За щастливите кокошки и нещастните човеци…

Цял живот се учим как да се радваме на малките неща, които да ни направят щастливи и в мир със света около нас. Да се радваме на слънцето, на светлината, на цветята и дърветата, на птичките, на една случайна усмивка; да живеем тук и сега, да сме щастливи. Прочела съм доста материали в интернет и литература за личностното израстване, за себепознанието и вярата. Наистина помага да видиш реално нещата около себе си и да осъзнаеш, че повечето страшни и ужасяващи сценарии за това, което би могло да ни се случи, са само в главите ни; помага да се огледаш и да се освестиш за реалното време и място, където си – не в миналото, не в някакво неясно бъдеще, а тук и сега. Звучи чудесно и много вдъхновяващо, че това, което мислим, е нашата реалност, че трябва да има повече любов в отношението ни към другите и света въобще. Чудесно е! И аз вярвам на 100% в това и се чувствам заредена и спокойна.

Докато не затворя книгата с мисъл, че ще приложа наученото и в живота навън. И наистина се старая, о, какви усилия полагам в това! Усмихвам се, опитвам се да простя на тези, които са ме наранили или обидили, мислено да поискам прошка от тези, които съм наранила; да стоя далече от завистта и злобата – не ги допускам в себе си. И така, тръгвам на разходка, усмихвам се на слънцето и то на мен. Докато не се огледам наоколо…И какво да видя – изкривени от умора и отчаяние физиономии, огрухани от живота хорица, чиято единствена цел е да платят сметката за тока и дано остане някой лев за насъщния и за 30 грама сирене или месце /едно от двете, и двете, това е разхищение, няма да пируваме я!/. Ами недай си Боже да си е позволил да си мечтае много и да е изтеглил кредит за жилище!!! Горкия човечец, трепери денонощно да не дойде някой нахакан младок – съдия изпълнител, който да го изхвърли от и без това скромно нареденото му жилище и да остане на улицата. И вървят тези хорица и къде отиват – и те не знаят. Вършат задачите за деня, за утре не смеят и да помислят.  Вървят и влачат огромните си раници, пълни с притеснения и тъга, с омраза към системата, с обвинения към всеки – към съседа, който, незнайно как е успял да си купи нова кола; към Енергоразпределителните компании, към ВиК, Топлофикация, мобилните оператори и прочее бирници; към управниците…Списъкът е безкраен.

Затова душицата му е дребна – прикована е към битовото, към ежедневието, носа му е на сантиметри от земята и той не смее да надигне глава. Мозъкът му работи на ниво “храна” – до там сме я докарали. Дали “са” ни докарали или сами сме си я докарали е спорен въпрос. И как да е иначе, в държава, където кокошките са по-щастливи от хората? Как да е, когато яйцето на щастливата кокошка струва колкото кебапчето от нещастно прасе?

Ето над това разсъждава главата ми на висшистка, за която работех и учех, отделяйки от скромната си заплата за да платя прескъпия семестър, да изкарам шофьорските и още някой друг курс. За да спра на 26 години да се боря с вятърните мелници и да се огледам, и да установя, че нерви не ми останаха. Но тая глава упорито иска да види неща над битовите, да помисли за неща извън ежедневните. Мечтае си за такива неща. И няма да спре да мечтае, напротив. Ще си ям щастливите яйца и нещастните кебапчета и ще се самоусъвършенствам!

HTML код на статия

Автор: Dim da me nqma


VN:F [1.9.18_1163]
Рейтинг: 6.0 от 6 звезди. (от 1 глас)
За щастливите кокошки и нещастните човеци..., 6.0 out of 6 based on 1 rating

Напиши коментар