Демокрацията
1.Илюзията за свобода и равенство
Подобно всички предишни политически системи, идеологическият фундамент на модерния ни култ към демокрацията е основан на красиво звучащи утопизми. Правото на политически глас и теоретичното равенство пред закона създават илюзията за свобода и братство. Идейната хватка на новия социален ред е по-силна от тази на средновековната монархия, която обещава рай след смъртта ти и мечтата за светло бъдеще на социализма, което децата ти ще доживеят, защото ти казва, че имаш справедливост СЕГА, равнопоставеност пред закона СЕГА, свобода СЕГА.
Още в първия момент забелязваме очевидния парадокс, че ако всички бяха равни пред закона, то всички адвокати щяха да вършат абсолютно същата работа. И щяха да имат еднакво заплащане, което очевидно не е така. Огромен процент от гласоподавателите не е запознат или дори прочел и една политическа програма на която и да е партия. Обществото не гласува за идеи или политически концепции, а за лица и популизъм.
В “Психология на тълпата” Гюстав Льобон дава примери с поредица закони. Еднократно повишение на данъците, доста по-ниско от сумата от няколко отделни повишения за срок от година, е прието с пъти по-бурни протести и дори бунтове.
В статия от вестник “Капитал” се разглеждаше случая със закон, приет от НДСВ, засягащ премахването на еднократната доза. Закон, който приравнява еднократно ползващи деца с наркотрафиканти. Обективно погледнато, този закон е не само нелеп, но и невероятно опасен. Но също така е достатъчно жесток, за да звучи справедливо на огромната свръхконсервативна, наводнена с “градски легенди” от телевизията и с назлобление към “неосъжданите мафиоти” от новините публика. Освен това, след подобен закон единственото, което полицията трябва да прави, за да си набавя престъпници, е да чака пред по-големите студентски нощни заведения и да спира произволни хора, излизащи от там. И от тук идва грешният, но достатъчно образен за тълпите извод. Залавяме престъпници, следователно системата работи. Някак си е трудно да не се сетим за “Архипелаг ГУЛАГ” на Александър Солженицин и за определения брой врагове на народа, които трябва да бъдат набирани, за да доказват, че системата работи. Логиката на демокрацията е, че по-добрият оратор или човекът с по-голямо влияние над масите е по-подходящ за властта. Но изследванията и на най-големите теоретици на тема психология на тълпите забелязват, че това, което взима повече вниманието и доверието на масите, е образността, а не обективността. Посочи голям враг, дай илюзия за справедливост и възмездие, дай цел докато размахваш дебелите томове на някой класически философ или писател (които имат нещо общо, макар и бегло, с нещата, които скандираш) и тълпите са твои. И не трябва да забравяме, че най-добре пали този, който сам гори, което значи, че най-голям шанс за власт има най-образният, най-фанатичният и най-необективният от кандидатите.
2. Има ли друг вариант?
Монархическо управление не предполага от монарха да е добър оратор, но от друга страна предполага, че е човек, който е бил трениран да управлява цял живот. Човек, който е имал контакт с най-големите интелектуалци на своето време и е бил повлиян от тях и който е лишен от каквито и да е комплекси и други мотиви да стигне до властта, защото никога нищо не му е липсвало в личен план. Освен това така управлението би било много по-слабо зависимо от нуждата от популизъм, без която никоя демократична власт не може да съществува. Естествено, ще е неизбежно отново да има борба за имиджа на властта, но тя съвсем няма да е толкова интензивна, колкото е в едно демократично общество. И със сигурност няма да иска „жертвоприношенията“ на хора, които очевидно принасяме на олтара на демокрацията с популистки закони като този с еднократната доза.
3. Едноизмерният човек. Или какъв е циментът на една нестабилна и саморазрушителна система.
“Древните гърци са вярвали, че всяка мисъл, която им е дошла, е пратена от боговете. Ние гледаме рекламата за чипс, тичаме да го вземем, но сме горди, че мнението ни е наше.” – Чък Поланик от „Приспивна песен“.
Очевидно е, че демокрацията определено не е безспорно най-добрата система. Тогава защо никой никога не я оспорва?
Защото, както всеки друг режим, който не може да бъде защитен логично и обективно, той се предпазва като се сакрализира. Вече не вярваме в Господ. Не вярваме в идеалния свят на комунизма. Но вярваме в демокрацията. И този път хватката е много по-силна, защото не използва единствено сакралността си като защита. Маркузе разглежда други механизми.
1. Маркузе разглежда феномена на изкуствения избор. Казват ти, че имаш правото да избираш между кандидатите, но така никога не поставяш под въпрос самата система. Така илюзията за свобода остава непокътната.
2. Свободният пазар следва редица естествени правила. Колкото по-развита е конкуренцията в дадена ниша, печалбата на различните фирми става по-малка. Следователно колкото по-свободна е една ниша от пазара, толкова по-добре от гледна точка на фирмите. Именно затова създаването на нови продукти има прекрасна почва в средите на пазарната икономика. На пръв поглед това звучи дори хубаво, но тук идват изкуствените потребности, които Маркузе разглежда. Медията никога не е била толкова силна. При създаването на нов продукт той трябва да бъде популяризиран. Но рекламата не опитва да направи само това. Рекламата се опитва да те накара да имаш нужда от продукта. И тук идва теорията за изкуствените нужди на Маркузе.
Робството в света на свободния пазар вече не е робството на “черния труд”. Новото робство е на човешките души. Свободният пазар съвсем естествено обявява война на умовете на хората. И го прави по нов, елегантен и отвратителен начин. Създава нужди и ги задоволява. Създава зависимост, която повечето хора дори не осъзнават.
3. Генериране на мечти.
Хората винаги са се учили на амбиция, но тя никога не е била инструмент на самата система дотолкова. Една от основните причини хиляди хора да работят професии, които не понасят, е защото чакат деня, в който ще станат като шефа. Децата се учат още от училище да се опитват да са нещо, което не изпитват удоволствие да бъдат. Не се възпитава любов към науката или към изкуството, а желание да покажеш, че си по-добър от другия. Кандидат-студенти учат огромни учебници наизуст отсноно теми, които няма да имат връзка с реализацията им (право се кандидатства с история, психология се кандидатства с литература и т.н.) и още повече, нито един от изпитите не изисква схващане на проблема колкото наизустяване.
Светът е загубил стотици гениални готвачи и градинари заради престижа на висшето образование. Повсеместната реклама на “лъскавия живот” не дава на хората шанса да осъзнаят какво всъщност искат да правят всеки ден от живота си. Всички трябва да бъдат лекари или адвокати. Светът възпитава една отровна, жестока и назлобяваща амбиция.
В “Полет над кукувиче гнездо” Кен Киси описва случай с един индианец. Назлобен от дискриминацията и факта, че цял живот е подценяван, той става блестящ адвокат. Но никога не се чувства толкова добре, колкото се е чувствал, когато е ловял риба с останалата част от племето си. А племето успешно се прехранвало с това.
В “Media Sapiens” Сергей Минаев забелязва колко много е взела днешната система от Исляма. Ислямът казва „Спазвай правилата, които Аллах дава и един ден ще отидеш в рая заобиколен от красиви девственици“. Телевизията казва „Спазвай правилата, работи усилено, купи си продуктите ни и някой ден ще се озовеш в някоя от рекламите на коли. Заобиколен от красавици.“
4. “Go to work, send your kids to school, follow fashion, act normal, walk on the pavements, watch T.V., save for your old age, obey the law. Repeat after me: “I am free.”
Бордияр развива теорията за признаниехолиците. Хиляди хора вършат всичко, което вършат през целия си живот, за признанието. Работят целодневно професии, които мразят, защото знаят, че това се очаква от тях. И този феномен се превръща в просто още един от защитните механизми на демокрацията. Аутсайдерите правят всичко възможно да станат част от групата, а лидерите правят всичко възможно да останат такива. Обективността и в двата случая е една изключително губеща стратегия. Огромният проблем на това изкуствено равенство е именно, че е толкова естествено. Използваме най-елементарното, инстинктивно и примитивно разделение. Страхът да се превърнеш в аутсайдер е страшен и този страх най-ясно и точно показва как привидната свобода, която се дава на масите, значи абсолютно робство за отделния индивид. Свободен си да избираш, но ако избереш непопулярното мнение, ставаш враг на тълпата. Демокрацията дава на естественото ни влечение към признаниехолизъм още по-силен тласък. Превръща го в официална религия. Общественото мнение е бог, а това означава робство много по-страшно от поданичеството към монарха. Означава ера на конформизма.
5. Култивиране на различия.
Не ме разбирайте погрешно. Това не е някаква огромна конспирация, а съвършено есетествен ход на събитията. Естественият ход на капитализма и на демокрацията обаче води до саморазрушение. Да намериш уникална партийна ниша значи почти сигурно влизане в парламента, а най-добрият начин да направиш това е да си създадеш проблем. Ужасно много партии се създават на сапрофитна основа. Има проблем, те го умножават, драматизират и го превръщат в сигурна кампания. Мразиш турците. Какъв късмет! Все още няма такава партия, а в България се учим на етническа омраза от първи клас. Очаквам създаването на античалга партия.
6.След като в главата на средния човек са посадени хиляди изкуствени нужди, които биват задоволявани на произволни интервали от време (системата ни дава цел и ни дава да я постигнем на цената на свободата на мисълта ни), след като е бил научен на десетки болни амбиции от телевзията, след като е бил научен на омраза, след като постоянно е застрашаван, че ако избере да мисли самостоятелно, ще попадне извън популярното мнение и ще бъде отхвърлен от групата, при всичките тези граници хората продължават да се мислят за свободни? Това е което ни дава нашето “равенство”. И това не е конспирация. Това е естествения ход на нещата. Но натуралният враг на демокрацията и пазарната икономика е твоят ум. И той бавно и сигурно бива натравян.
4.Трябва ли хората да са равни?
Твърде десни сме, където трябва да сме леви и твърде леви, където трябва да сме десни. За да функционира ползотворно една демокрация, тя има нужда от обективно и политически образовано мнозинство. Тъжната истина е, че ние нямаме и това ни прави роби на популизма. Продали сме съдбите си срещу илюзия за свобода и равенство. Оруел е сбъркал, че “Големият брат” ще дойде с тоталитаризъм. Желанието за сигурност превръща жестоките присъди и железния полицейски контрол в един от основните козове на популизма. Сами се набутваме в нашата “1984” . Правителството се хвали с това колко книжки е взело след приемането на новите закони. Когато се прибирам вечер не ме е страх, че ще ме ограбят, а че ще ме спре полиция и ще ме задържи в ареста поради каквато и да е причина. Познат, наскоро станал полицай, се хвалеше как задържали в ареста някавка циганка 48 часа без да я пускат до тоалетна или да й дават храна. Живеем в “тоталитарния” ад, с който са ни научили да свързваме комунизма.
Равенството е нещо изключително разтегливо и неясно. Еднаквото ни право на един глас очевидно ни прави всичко, но не и равни. Всичко се превръща в игра на реторика и реклама. По-добрият оратор е победителят. Направили сме си една джунгла, в която остроумието замества острите зъби и намираме наивността да я наричаме справедлива. Нелепо е да твърдим, че няма разлика между способностите на адвокатите. Немезида отново седи сляпа с везната пред себе си, но този път във всяка от половините има по една торба злато. И тук не става въпрос за корупция. Съвсем легално и официално ние плащаме различни суми за различните прависти. И това е равенство пред закона?
Йакока максимално ясно описва къде води липсата на политическа намеса над свободния пазар. Конкуренцията намалява все повече и накрая се самоубива като се превръща в монополизъм. Но да оставим пазара да се саморегулира звучи толкова добре на пръв поглед? А ако кажеш друго, то това е предостатъчно, за да те обвинят в комунизъм (Америка ясно доказва това).
Демокрацията е системата на крайностите. Защото тъжният факт е, че истината рядко е шокираща и рядко взима вниманието. Истината обикновено е сложна и за да я разбереш, трябва да помислиш върху нея. И най-тъжното е, че истината не се продава достатъчно добре.
Хората трябва да са равни и трябва да са свободни. Но ако им дадеш тази възможност, те бягат от нея. Ако се опиташ да направиш равенството законно, то хората стават роби на ораторите и на рекламата. Единственото спасение от това е масовото социално ограмотяване. Изходът е хората да се научат да се поставят на мястото на другите и да мислят обективно извън емоциите и предразсъдъците си. Мъртвото изкуство на демократичния дебат трябва да бъде съживено.
Източник:http://personally-creation.nice-board.com/t790-topic
