Трябва ли да се страхуваме, че ще бъдем заменени от секс-играчките?
Често мъжете се чудят дали е възможно жената до тях да предпочете вибратор вместо техните собствени ласки. Това е въпрос, който е доста коментиран и анализиран и все пак, като че ли у кавалерите е останало съмнението и пословичният страх като нерядко се стига дори до комплекси за малоценност.
Истината е, че това е един инстинкт, кодиран в силния пол от най-първите стъпки на нейно величество Еволюцията, а именно да даде своя принос за продължаването на рода. В по-съвременен план става въпрос и за нуждата от внимание, тъй като живеем в забързано време и все повече ни липсва близостта и топлината. От малки копнеем да получаваме обич и ласки и когато пораснем, тази необходимост вече се пренасочва като очакване към партньорката или партньора. Тук ще обърна внимание да не забравим и обратния вариант – понякога мъжете също намират сладостта от използването на онези мекички и пухкавки приспособления за задоволяване. Само че жените май по-рядко се плашим, че бихме могли да бъдем заменени изцяло от изкуствената „любовница”, понеже ние знаем какво сме способни да дарим на половинката си. Нашата деликатност и изтънченост е значително по-трудна за „копиране”.
Истината е, че в основата на проблема стои ниската самоувереност, както и цялостният мироглед в един по-общ план. По-освободените в мисленето си са и по-склонни да приемат подобен тип развлечения. Като деца ние се доверяваме повече на инстинктите и усещанията си, тоест тогава ние знаем, че играчките и предметите не могат да заменят едно живо общуване и нежна ласка. Затова и тичаме при мама и тате да ни прегърнат и да ни успокоят. Едва когато сме били отхвърлени и силно наранени от тях, ние почваме да проявяваме склонност към усамотение с нашите кукли, колички или най-подходящите за случая, мекички плюшени меченца, кученца и т.н. И точно оттук почва своебразното изкривяване на нашата психика и, бих добавила, излишното натоварване с изкуствени притеснения. Ние носим своите впечатления или разочарования от невръстни деца и те оформят нашата индивидуалност. Тоест чрез възпитанието и външните фактори, които ни влияят през годините, на нас ни се инжектират дози страх, както и ненужна ревност, особено пък ако сме имали и брат или сестра, с които се е налагало да се състезаваме за грижите на родителите си. Тогава започваме да си самовнушаваме и най-големия от всички страхове – този от отхвърляне от друг човек или при по-лошия случай, даже от невъодушевен предмет…
Какъв извод да си извадим? Добре е да се освободим от предразсъдъците, макар и това да е много дълъг процес, и да осъзнаем, че в края на краищата ние сме само едни пораснали деца, които в миналото са си играли с конструктори и влакчета, а сега – със силиконени залъгалки, събуждащи финото ни либидо. Но и в настоящето, и в миналото ние винаги се нуждаем и от внимание и прегръдка от любимото ни същество!
