Showtime или токшоу? (Или защо българските предавания се самонаричат „шоупрограми”?)

Гледали ли сте напоследък телевизия? Съвсем наскоро се опитах да намеря нещо поносимо за гледане в телевизионната програма и прескачайки от канал на канал, установих за кой ли път, че докато световните телевизии работят в полза на зрителя, то българските правят телевизия единствено за себе си.

Преди няколко години за първи път забелязах, че става все по-модерно сред българските предавания да си прилепват етикета „шоу”, „шоупрограма” или „токшоу” – най-лошият възможен вариант. Някогашните забавни програми, дори и не толкова забавни поне се радваха на нормални наименования. Очевидно повлияни от световните телевизии, и нашите създатели на предавания решиха, че ще звучи къде-къде по-добре, ако се наричат с гръмки имена, заемки от чужди езици. Появиха се определения като „шоу”, „шоупрограма” и „токшоу” – най-лошият възможен вариант. За кого е шоу е спорен въпрос. Факт е, обаче, че дори тези предавания се радват на известен брой зрители. С тази разлика, че световните им колеги имат сценарии. И водещи. Ние, от своя страна рядко можем да се похвалим и с едното и с другото. В по-голямата си част можем да се насладим на „естествено” държание на хора, които нямат представа как да се държат пред камера, нямат елементарна (дори обща) култура, да не говорим за изкуството да водиш разговор или изобщо да говориш. Неотдавна се опитах да изгледам едно такова подобно „шоу” поради простата причина, че нямаше нищо друго за гледане в момента и сетивата ми бяха подложени на неописуемо мъчение. Това, което видях, беше няколко души, водейки разговор един с друг, умишлено и целенасочено създавайки представата за сбирка пред блока на по бира, може би с идеята, че така изглеждат по-естествени. Разговорът беше изпълнен с безброй думи, изрази и фрази, които липсват в книжовния език и никак не са подходящи за широка аудитория. Беше три часът следобяд. Всички създаваха усещането за това, че нямат представа какво правят там, ясно беше единствено, че копнеят истерично за чуждото внимание. Смееха се на висок глас на собствената си остроумност и се надпреварваха да занимават зрителите с факти от ежедневния си живот, например кой откъде си купил блузата. Съмнявам се, че някой го интересува. Освен може би магазинът, ако му направят безплатна реклама. Така нареченото „шоу” се разигра в продължение на 40 минути, докато накрая и на човека в малката кабинка му омръзна и пусна реклама. Уважаемият зрител се наслади на безкрайно дълга реклама на секс-телефон с добре премерени пъшкания и охкания. Вече споменах кое време беше, добавям освен това, че беше събота. Време, през което по-голямата част от милите деца – бъдещето на нашата родина, не са нито на училище, нито на детска градина, а именно пред телевизорите в търсене на забавление. И питам аз тогава – къде е прословутият СЕМ, който би трябвало да бди? Който би трябвало да контролира телевизионното излъчване и да се намесва, когато то е в ущърб на Уважаемият Зрител. И който би трябвало да бди за онова, което не е подходящо за нашите деца и изобщо за българската аудитория. Глас в пустиня. Подобен род предавания се излъчват свободно, без на някой да му прави впечатление. Водещите се избират с конкурси, но какви не зная. Вероятно наподобяват в известна степен тези за полицаи. Не бих се наела със задачата да определя основните им изисквания.

Така наречените „токшоута” пък са ми любимите. В името на идеята, ще си позволя да разясня, че думата произлиза от английската „talkshow”, която най-общо казано визира предаване с водещ, който разговаря с гости или води монолог. В българският еквивалент, нещата стоят горе-долу по същия начин. Подчертавам горе-долу, въпреки че дали е повече долу, отколкото горе, можете да прецените сами. В едно българско „токшоу” неминуемо ще се сблъскате с водещ, който съвсем сериозно се възприема за основоположник на телевизията като цяло. Най-често е родом от дълбоката провинция и способността му да говори правилен български език е спорна. Можете да се насладите на „еклектичния” му начин на обличане, тоест няма част от дрехата, която да си подхожда с друга и това се възприема като стилен и ярък пример за висша мода. Освен това ще разберете всички важни подробности за живота му – например какво е правил предишния ден, с кого се е срещнал и къде се е напил. Може да имате късмет и да научите всичко това само в рамките на едно „шоу”. Освен това, не трябва да забравяме, че всяко уважаващо себе си токшоу трябва да кани гости. Ако успее да покани Азис, то това е гвоздеят в програмата му. Ако пък се случи някой що годе нормален човек да се съгласи да гостува в предаването за да обсъди с водещия определена тема, то тогава можете да бъдете сигурни, че единствената позиция, с която ще се запознаете е тази на водещия. Болшинството водещи се отличават с характерен начин за водене на интервю – говорят високо, смеят се истерично, задават няколко въпроса един след друг, задават следващия въпрос без да са изчакали гостът да има възможността да довърши отговора на предишния и не слушат друг освен себе си. Попадам например на предаване, което има интересна за мен заглавна тема. Водещият е поканил няколко души от различни сфери, свързани с въпроса да изкажат коментар по съответния проблем. Но ако смятате, че ще имате възможност да се запознаете с гледната точка на поканените, бих Ви посъветвала да помислите отново. Водещият обикновено непрекъснато ги прекъсва и не им дава възможност да се изкажат. И тогава си зададох въпроса – за какво ги е поканил? За да си направи предаване, в което да води монолог през цялото време? Има и такива. Застават пред камерата и в продължение на 40 или 50 минути изразяват своята гледна точка. Кой е в състояние да ги издържи също е спорен въпрос. Но поне не канят гости, на които да доказват, че мястото им е навсякъде другаде, но не и пред камерата. На тях и на всички български зрители. Мога да дам пример с едно родно предаване за автомобили – водещият използва времето, определено за предаването, за да споделя свои мисли за това или за онова, вместо да изтъква качествата и предимствата на съответния автомобил. И отново питам – интересуват ли се българските зрители от личните предпочитания на водещия, не гледат ли те предаването за да научат повече за автомобилите? Риторичен въпрос. Глас зад кадър и всичко е наред. В никакъв случай не съм противник на възможността на всеки за изява, но българският еквивалент на „предаване” не олицетворява представата ми за приятно прекарано свободно време.
Другото, което ме изумява е липсата на каквато и да било цензура на предаванията, в това число и рекламите в защита на най-малките зрители. Не стига, че за тях вече нищо нормално не се дава по телевизията, освен фантастики и уродливо надраскани детски филми, ами и могат спокойно да гледат „Сексът и градът” в събота и неделя сутринта. За рекламите вече споменах. Не зная колко трябва да разбираш от телевизия, за да пуснеш откровен сериал за секс в събота сутринта, когато повечето семейства са пред телевизора. Заедно с малките си деца. Без коментар. Рядкост са предаванията, излъчвани в българския ефир, които да са подходящи за семейна аудитория. В по-голямата си част те изобщо не са подходящи, нито интересни за зрителите под 18 години. Необходимо е да има елементарна преценка кое и кога може да бъде пускано на зрителите, съобразено с това за каква възрастова група е определено. Но това е друг въпрос.

Факт е, че имаме много предавания. Американците също. Имат си и Лари Кинг и Дейвид Летърман и Опра Уинфри. Все известни водещи, които се радват на голямо публично внимание. Но задава ли си някой изобщо въпроса защо са толкова популярни? Едва ли заради външния си вид и умението да водят разговор. Може би, защото гледат на работата си сериозно, може би защото за предаванията си имат сценарии и всеки знае точно какво прави там. Може би, защото не гледат на окото на камерата като на огледало, което отразява неотразимостта им. Може би, защото канят интересни гости за да изслушат гледната им точка и да позволят на зрителите да научат повече за тях. Може би, защото са добре подготвени предварително за всеки гост – изчели са книгата на всеки автор, изгледали са филма на всеки актъор, изслушали са албумите на всеки певец, прочели са автобиографията на всеки политик. И може би, защото са достатъчно интелигентни да разбират, че на първо място е важно Зрителят да е доволен.

Дълъг път имаме да извървим и създателите на български предавания трябва да разберат, че за да просъществуват и да оцелеят на българска (пък и на каквато и да е друга) почва, е необходимо първо да работят в полза на зрителите и докато не осъзнаят, че телевизията се прави за тях, а не за екипа, нищо няма да се промени. Защото в крайна сметка, ако Уважаемият Зрител не е доволен, то негово изконно право е просто да смени телевизионния канал.

HTML код на статия


VN:F [1.9.18_1163]
Рейтинг: 6.0 от 6 звезди. (от 1 глас)
Showtime или токшоу? (Или защо българските предавания се самонаричат „шоупрограми”?), 6.0 out of 6 based on 1 rating

1 коментар по “Showtime или токшоу? (Или защо българските предавания се самонаричат „шоупрограми”?)”

  1. Error: Неуспешно създаване на директория wp-content/uploads/2021/10. Имате ли право да пишете в родителската ѝ директория? Деляна Антонова каза:

    Много добре написана статия, която много точно отразява нашата медийна действителност.

Напиши коментар