Един разказ от лично преживяване, или защо да ходим на театър
Вчера, по една почти случайност, се озовах на Театър на маса. Постановката беше британската комедия “Когато котката я няма”.
Малко факти: Сцена – мястото за танцуване във въпросния клуб. Декор – един диван, една маса, два стола, стар телефон, старо радио, няколко чаши за вино, една за кафе, бутилка вино, бутилка уиски, чиния маслини. Актьорски състав – 8 души. Времетраене – около час и половина.
Театралните постановки, по един, или друг начин, могат да проникнат дълбоко в човешката душа и да те накарат да се замислиш върху миналото време, да разсъждаваш върху живота си, да обмисляш определени чувства и емоции, но все неща породени от конкретна театрална фабула.
В описвания случай, нищо подобно не ми се случи. Не мога да ви разкажа нищо за този час и половина, освен театъра, но няма да го направя дори в резюме. Просто, отидете и го гледайте.
Не помня реакциите нито на най-близките ми хора, с които бях на маса, нито на останалата част от публиката. Но помня всяко едно действие, изражение, ако щете реплика на актьорите, помня как на няколко пъти се чудех плача, или се смея. Защото сълзите ми се стичаха по лицето, разбира се смеейки се.
Това започнах да го осъзнавам, около час след театъра. Дадох си сметка, че час и половина аз не съм била в действителността, в която плувам, или се давя, но като в свои води всеки ден. Дадох си сметка, че нито веднъж не съм се сетила за нещо, което иначе ми е в основния мисловен процес – как е детето, какво да отговоря на онзи email, измила ли съм чиниите, какво ще вечеряме, да се обадя на мама, честитих ли рождения ден на Лили, трябва ли да заредя колата, утре ще вали ли, какво става в Украйна и други все така неотложни въпроси.
Само да вметна – не ходя за пръв път на театър. Редовен посетител съм и на кино, концерти, опери, мачове, йога. Но винаги поне частица от действителността остава.
Не и този път.
Несъзнателно съм медитирала, релаксирала съм, смяла съм се, зареждала съм си изхабената емоционалност, запълвала съм културни липси, лекувала съм си душата. Срещу всяко изброено, както добре знаем, може да се сложи равенство за здраве.
Адмирации към младежкия актьорски състав, накарал ме да забравя макар и за миг на фона на Вселената, че съществувам, с всичките си воли и неволи!
Благодарности за новия човек, който се почувствах след прекрасното представление!
Признателност за увереността ми, че има как да се поддържаш духовно жив!
Поклони за новото, което открих!
