Сред немските литературни светове с новата книга на Венцеслав Константинов “Немски литературни простори”
Именитият писател и преводач Венцеслав Константинов предлага на читателското внимание последния си труд „Немски литературни простори”, публикуван от ИК „Изток-Запад”.
Книгата включва размишления върху съзерцанието и делото, тайнството на радостта, завръщането към видимия свят, поезията и борбата, живота и мечтата, мъдростта и себеотрицанието, хумора и строгостта, разпадането на ценностите, иронията и откровението, драмите на съзнанието, избора и свободата, отчаянието и надеждата, самотата и смъртта. Есетата на Венцеслав Константинов са възникнали в дългото му общуване с творчеството на големи немски писатели от минали времена до наши дни.
Особено важни наблюдения ще намерим за духовния свят на Йохан Волфганг Гьоте, който рано прозира, че за да опознаем и овладеем живота, е нужно да го изживяваме в неговата пълнота – с всичките му радости, болки и неразрешими въпроси. Така след години на униние поетът става убеден жизнелюбец и почитател на “вечната женственост”, която през всичките му дни ще го възвисява и избавя от огорченията на съществуването. Защото житейската стихия на Гьоте е Любовта. Това чувство му се струва най-естественото човешко състояние, за него то е вселекуващ балсам, който възстановява загубеното единение със света. Тази напрегната емоционалност му доставя блажени радости и възторзи, но и го хвърля в дълбоки огорчения. Ала Гьоте има дарбата да превръща всичко в поезия. Подобно на своя Торквато Тасо той би могъл да възкликне: “Ако човек в скръбта си онемява, бог позволи да кажа колко страдам.”
Венцеслав Константинов отбелязва, че Гьоте живее не само в Германия, той живее в XVIII век, “века на Волтер”. Започнало е голямото странстване на идеите, а творенията на духа преминават националните прегради, като обогатяват и обединяват умовете. Особено скъп на пантеистичната му душевна нагласа е призивът на Жан-Жак Русо “назад към природата”. Като поет, а и като естествоизпитател, Гьоте ще намери в природата онази хармония, която болезнено му липсва в личния живот. Вече в преклонна възраст Гьоте споделя: “Винаги са ме славословели като галеник на щастието, но в основата си то не е било нищо друго освен усилие и труд и аз навярно мога да кажа, че през седемдесет и петте години на досегашния си живот не съм изпитал самодоволство и четири седмици. Това бе вечно търкаляне на един камък, който трябваше да бъде подхващан наново и наново.” С този сизифов образ е очертана съдбата на един творец, на когото не са спестени нито болката и разочарованията, нито умората от света.
От книгата узнаваме, че в края на земния си път ваймарският Олимпиец определя собственото си място в паметта на потомците с думите: “В триумфа на чисто човешкото е смисълът и значението на моето творчество и моя живот.”
