Когато животът ти се превърне в рутина
Ден като ден. Ставаш, отиваш в банята, взимаш един топъл душ, оправяш се, обличаш се и хайде бързо на работа, защото пак ще закъснееш. Тръгваш, навън времето е приятно, възползваш се от последните 3-4 минути преди работа и настройваш себе си за поредния скучен ден, в който отново ще ти минава през ум колко глупав е живота ти и как ти си виновен за това. Стъпваш на стълбите в сградата, в която работиш. Нищо не се е променило от вчерашния ден. Качваш се по стълбите и наближаваш офиса, в който те чакат твоите колеги, за които мислиш, че са добри, но не искаш да ги виждаш точно днес.
В началото, когато постъпи на новата си работа всичко ти харесваше. Обстановката, работата, хората, но така и не се почувства част от техния екип. Виждаш колежките ти колко са натоварени, как не спират да работят и си мислиш „Ехее, супер, искам и аз така“. Минава един месец, два, три, четири обаче нищо не се променя. Всеки ти повтаря, че се справяш добре, но е нормално, да купиш нещо за обяд не е трудна работа. Започваш да се потискаш и ставаш мързелив, губиш желание за работа, ежедневието ти те убива. Нямаш търпение работния ден да приключи и да се прибереш и да си помързелуваш още малко. Измъкваш се от представата ти, за това как лежиш вкъщи, защото са ти дали нова задача на работа. Гледаш я странно, пробваш я как е на вкус, изглежда ти трудно, защото не знаеш как стават нещата, пък и никой не ти е обяснил. Но за да се докажеш я взимаш и започваш на ум да се ядосваш, че никой не ти е обяснил. Изведнъж ти става гадно и се сещаш, че никой не е длъжен да ти обясни нищо, а сам трябва да се досетиш как стават нещата, но нещо не се получава. В началото се чувстваш много мотивиран, но с времето започваш да си казваш, че нещо много куца в теб и не си достатъчно умен за да успееш. Наблюдаваш хората около теб и колегите си. Има една колежка, с която сте близки и тя върти всички неща и ти го искаш, но не се получава. Питаш се защо и намираш няколко основателни аргумента за това: 1. Мързел; 2. Липса на мотивация; 3. Само мечтаеш, а нищо не правиш. След това идва момента, в който изпадаш в депресия и ти се иска да си легнеш вкъщи.
Ето, че дългоочакваният край на работния ден дойде. Събираш си нещата и с най-широката ти усмивка пожелаваш на всички лека вечер и ДО УТРЕ(ама ако мога няма да дойда). Прибираш се и лягаш в стаята си. Правят ти се много неща, излиза ти се, тренира ти се, но нямаш сили, не защото си се преуморил от седенето на стола на работа, а защото си в депресия, но даже не го осъзнаваш. Нищо не ти харесва, нищо. Обвиняваш се за всичко и излизаш да си вземеш нещо за ядене. Естествено, мисълта за сандвич или бургер с много пържени картофки те изкушава много, затова взимаш един пилешки бургери с картофи и отиваш вкъщи. Там хапваш, пускаш си някой филм, къпеш се след това и си лягаш отново и всеки ден е едно и също. Ако пък имаш приятел или приятелка, при които да се прибереш, вечерта ти преминава много по-забавно и забравяш за работния ден, но на сутринта отново допускаш депресията до себе си. Отново ставаш, взимаш си душ, обличаш се и тръгваш бързо на работа, за да не закъснееш пак.
Всичко това може да е много по-различно. Въпросът не е в това да намериш нова работа, да си купиш нова дреха или да си вземеш нов телефон и да промениш нещо, а работата е в това да промениш собственото си мислене и да направиш всичко това, за което „нямаш все време“ и да победиш самия себе си.
May the force be with you!
