Кратка история как тръгнах да покарам на Витоша… и как се върнах безславно
Мдаааа- часа е 9.41 и вместо все още да сънувам, че летя над поля със зеле в Молдова ( просто така съм го усетила, ясно?) аз се опитвам да унищожа де щото рецептори за вкус имам с 74 мляко с нес. Гледам навън как вали снежец и сълзи ми текат от мъка…
Всичко започва от момента, в който се появи „р” в месеца – вадя ските от мазето, почиствам си ги, гледам си ги с умиление и започвам да си пестя пари, за да карам „цяяяяяяла зима”- е да, ама не! Пък и то нали всички ни обясняваха как тази зима щяла да бъде много тежка, щяло да ни затрупа…..абе рисуваха катаклизми и всеки шчор и бордист гледаше с едно такова пламъче в очите.
Е, така си гледахме бая време, щото толкова безснежна зима не е имало отдавна ( тука ако някой иска да спори с мен – може, щото за мен 2 години назад попадат във графата „време уно”).
И тамън заваля и всички, които не са на работа/ училище/ СЕСИЯ (L) скинаха и не се видяха повече. От време на време се обаждат, за да ми кажат че: „ тук е много хубаво/ цял ден карахме/сега отиваме да пием/ утре пак ще караме/ пудра 20см/т.н…..”, а мен само едно нещо ми иде да кажа:
” Абе, приятелче си…. ама що не си …???”
И те така!
Щото аз седя, правя си проекти на поразия, а за разнообразие си уча за изпити! Ама снега не чака… и дойде критичния момент, в който психиката не издържа на порива, и реших че ще пиша понеделник скиорски от силно положение. За целта събота и неделя седя по 12 часа на компютъра и КПД-то ми надвишава обичайните 4.9%….whatever
Неделя се звъни на всички останали в София колеги, за да ги агитирам да се качим понеделник сутринта горе поради това, че хора няма да има, но пудра – дааааааааааааа!
40% от запитаните отговориха, че са на изпит
20% отговориха, че учат за изпит
25% предават проекти
15% нямат пари
К’во от това- ще си се кача самичка! То горе ще е мечта – не мога да изпусна!!! Пък и сам война е войн! Навивам алармата за 7.30, поглеждам че 123 ще тръгне в 8.19 от Г.М.Димитров и в 8.40 ще е на Симеоновския лифт! Гушвам маската и щеките, ските ги поставям до леглото за да си ги гледам, а Морфей ме отнася в царството си, както един приятел машина за сняг преди време ( не му беше много весело бая време след това, щото беше подходил с капачката на коляното си и сезона му замина с 2 месеца по-рано от предвиденото ).
И тъй- рано сутринта се измъквам ( твърде рано за мен), набутвам се в асансьора и тръгвам към спирката. И тук се почва – на сайта за градска мобилност е написано,че 123 тръгва от СБАЛ „Онкология” като е пренебрегнат факта че има 2 спирки в една посока, като разстоянието между тях е 30м, но трябва да се мине през подлез и после да се пресече на светофар. Аз разбира се тамън пристигам със засилка на първата и питам развълнувано една жена къде точно спира 123- тя ми казва, че на втората. Докато тече този учтив диалог, по законите на Мърфи 123 минава и заминава! Ей значи, даже нямах време да се просна пред него…
Очудващо и за мен самата обаче, аз проявявам доза здрав разум и изчислявам, че мога да го пресрещна на Дървеница с къвто и да е рейс! Така и правя- влитам в 294 с поглед в стил; „ имам ски и щеки и не се страхувам да ги използвам” и точно след 5мин ( които на мен ми се сториха 30) се паркирам и започвам да чакам 123! Този път обаче съм се поучила от грешката си- насочвам се към мацка с леопардово палто и я запитвам дали „все още” 123 спира тук?
– Да, спира ( усмивка, кимане)!
– Мерси!!! Супер (още по-голяма усмивка, 2 пъти кимане)!
– Приятно каране (усмивка)!
– Благодаря много ( изненада, последвана от усмивка, която показва всичките ми зъби барабар с пломбите)!
123 пристига – натоварвам се и гледам блажено, щото знам че карането идва, бейби!!! До мен един бордист е със същата мисъл и същия поглед (т.е и двамата сме докарали поглед на преживящи чифтокопитни).
Следва – спирка, лифт, 12 човека общо на целия паркинг (ооооо, да!!!!), гише… и тук почват съмненията! Нещо няма смях, усмивки и подобаващо настроение? Усещам с панкреаса си, че нещо не е наред, но тръсвам глава и отивам да си купя карта. Но хората пред мен се отказват – я гледай ти? К’во става тук бе?
Жената на гишето СЕ УСМИХВА! Е, тук е момента, в който настръхнах (тези жени by default не се усмихват)! Така де, по – възможно е мама да ми подари хипопотам и да предложи да си го гледаме на балкона.
Аз си знам, че сега само Лале 1 работи, ама се правя на луда и питам мило леличката:
– Извинявайте, кои писти днес ще работят? Пак ли само Лалето 1?
– Ами не, днес само детския, всичко е затворено! Лале също, щото има състезание!
-?!?!?!!?!?!?! – е моя логичен и адекватен отговор….
ЕТО ЗАЩО СЕ УСМИХВАЛА!!!!
Ето защо всички гледат в земята и тихо ронят сълзи!
Ето защо живота е гаден!
Зад мен бордиста от рейса не вярва на ушите си. Аз му обяснявам кротко (щото верно ми иде да ревна), че днес си е …… и няма да се кара ( освен ако не смята да ходи на Меча поляна, където пистата е с обратен наклон и става за биатлонисти).
Той ме поглежда жално, от което файда голяма няма! Аз му връщам още по-жален поглед и заедно с още 2-3ма опечалени правим погребална процесия за чудо и приказ! Накачулваме се на същия автобус, който ни докара. Всеки гледа през прозореца и псува тихо наум ( или поне всеки би трябвало така да прави)!
Довличам себе си и разбитото си сърце до нас, поглеждам мръсно цялото си семейство (включително и котката) и отказвам да говоря. Обяснявам им, че съм твърде разстроена, за да проведа нормален разговор, заради това ще има обяснение в писмена форма.
Отправям се към кухнята с идеята да намеря цианид и да си реша проблемите веднъж завинаги. Обаче няма… свършили сме го явно!
И така, с оглед на това, че трябва да продължа да живея – на някой да му се кара нощно?
