Джазът
Джазът е музикален жанр, който възниква в първата половина на 20 век в южните части на САЩ и съчетава в себе си африкански и европейски музикални традиции. Известен е с липсата на прав ритъм и на фиксирани правила. Това го превръща в един от най-жизнените и разнообразни музикални жанрове в света. Характерни инструменти за него са тромпетът, саксофонът, тромбонът, кларинетът, пианото и китарата. За първи път думата “джаз” започва да се използва на западния бряг на САЩ и се отнася за музиката в Чикаго през 1915 година. Още от самото си зараждане джазът има най-различни поджанрове: Ню Орлиънс Диксиленд, Биг бенд, суинг, бибоп, латински джаз, джаз фюжън, кубински джаз, бразилски джаз, асид джаз ню джаз и др.
Думата “джаз“ в смисъл на музикален стил, понякога е наричана думата на XX-и век, защото произходът и етимологията ù не са установени. В зората на джаза, думата се изписва по няколко различни начина: “jaz”, “jas”, “jass”, “jasz” или “jascz”. Според Уолтър Кингсли думата е от африкански произход, но някои считат, че е от арабски. Друга теория за произхода на думата според Речника за историята на американския жаргон е, че идва от “jism” или “gism” означаващи висок дух, енергия. Друг предполагаем произход е от френските думи “jaser” или “chasser“. Съществува дори теория, че думата означава полов акт според един от северноамериканските жаргони.
Джазът включва елементи от африканската музика и европейски инструменти. През 1808 г. около половин милион роби от Африка са депортирани в САЩ. Със себе си те донасят своите традиционни племенни танци и инструменти. Постепенно чернокожите изпълнители се научават да свирят на европейски инструменти, а европейски изпълнители започват да включват елементи от африканската музика. Макар да са считани за по-долна класа, негрите са приети за участие в минестрели и водевили, от които са сформирани музикалните ансамбли. Чернокожите музиканти свирят в барове и клубове по времето, по което се заражда “рагтайма”. Въпреки, че расизма и сегрегацията не дават големи възможности за работа, развлекателната индустрия е едно от местата, където те са търсени.
Истинско развитие и популярност джазът добива през 20-те и 30-те години на XX-и век. Заедно с това на него му се присъжда репутация на неморална музика и по-старото поколение съзира в него заплаха за своите традиционни ценности. Най-популярните формации по това време са биг-бендовете на Дюк Елингтън, Каунт Бейзи и Бени Гудман. Елингтън е считан и за един от най-значителните композитори в историята на джаза. През 30-те години се ражда и суингът, който е музика за танци и същевременно се предава по радиоканалите в продължение на много години. По това време джазът се появява и за първи път в Европа – във Франция и Белгия. През 40-те и 50-те години джазът в новата си форма “бибоп” се отделя от танцовата музика и се превръща в изкуство по-скоро на самите музиканти, включвайки голяма доза импровизация и абстракционизъм. В края на 40-те и началото на 50-те се ражда т. нар. “кул джаз”, който съчетава музиката на белите джазмени и “бибоп”. В края на 50-те години се заражда т. нар. “фрий джаз”, чийто основател е саксофонистът Орнет Коулман. През 60-те години видни музиканти като Джон Колтрейн и Майлс Дейвис започват да използват някои от похватите на Коулман. 1960-те години са един от най-значимите периоди за джаза. Влиянието на по-свободните форми и на модалната музика нараства. В този период са създадени някои от най-революционните творби не само в джаза, но в музиката на ХХ в. въобще. През 80-те и 90-те, млади музиканти като Бранфорд и Уинтън Марсалис, Крисчън Макбрайд, Маркъс Робъртс и други, се завръщат към акустичните корени на джаза и предлагат нов прочит на стилове като “би-боп” и “диксиленд”.
