Феноменът насилие и проекта „Не се страхувам” в България – или как и защо е необходимо да повлияем на системата на началното и средно образование
Откъс: Насилието в училищата е разпознато като растящ и разрушителен проблем както от хората определящи политиката в сферата на образованието, както на национално, така и на общоевропейско ниво. Сериозността на проблема, някои от неговите корени, защото те могат да варират значително в различните страни, са анализирани и превърнати в обект на множество програми и проекти. При все това, предлаганите мерки следва да станат предмет и на политически решения и промени, за да стане тяхното приложение официално и задължително. Промените, за които става дума трябва да са двупосочни – от национално в посока към общоевропейско ниво и обратно. Текущите и бъдещи ефекти от проекта „Не се страхувам” за българските училища и образователна система изобщо, са описани в настоящата статия.
Ключови думи: насилие, агресия, тормоз, превенция, кибер-насилие, национални политики за превенция на насилието
Автори: д-р Миглена Молхова-Владова, Зорница Станева
ФЕНОМЕНЪТ НАСИЛИЕ – СИТУАЦИЯТА В СТРАНАТА
От края на 2010г. в България стартира изпълнението на проект „Не се страхувам”, насочен към феноменът насилие на ниво ЕС. Проектът е подкрепен по програма Учене през целия живот (KA1 Политика Сътрудничество и Иновации) и има за цел да идентифицира най-добрите европейски стратегии за превенция и борба с насилието.
За да бъде възприета и осъзната важността на тази инициатива за националната образователна система, ще представим накратко промените в обществото, които настъпиха като следствие на грандиозната промяна на ценности на местно и глобално ниво.
Връзките между семейството, училището и обществото все още не са напълно изградени, а сложните процеси, през които страната преминава през последните 22 години (след промяната на политическия режим през 1989г.) все още не успяват да доведат до формирането на „работещо” гражданско общество, до установяването на сфери на влияние, които могат да се само-регулират.
На фона на борбата за оцеляване и справяне с проблемите на новия социален ред, отглеждането и образованието на новите поколения някак остана на заден план. Със задълбочаването на социо-икономическата криза се засилва и домашното насилие. В този контекст, безработицата и липсата на финансова сигурност могат да бъдат идентифицирани като едни от главните фактори отключващи насилието във всичките му форми. Това систематично и неконтролируемо насилие на макро-социално ниво има много силно ерозивно въздействие на микро-социално ниво – то определя моделите на поведение и междуличностните отношения и култивира определени стереотипи в съзнанията на младежите. Непрестанната демонстрация, че грубият е по-силен, че безрасъдният успява, че в света и обществото надделява грубата сила, че печели само онзи, който смело и решително нарушава общоприети норми и правила, въздейства върху формирането на съзнанието на младежите, както и върху тяхното образование.
Житейски наблюдения, а и данни от проучвания на национално ниво, показват, че доминиращо по размери и жестокост е домашното насилие. Според други проучвания, Балканите са място, където насилието е част от възпатието на децата и се възприема като поправитлена мярка. Домашното насилие обикновено не е провокирано от факта, че детето не успява да отговори на изискванията на родителя, а от факта, че семейството има проблем.
Преминаването от вербална форма на комуникация към брутално и агресивно поведение вече е преднамерена и рационална стратегия, възприета за постигане на житейски цели. Това, което изниква от тези актове на агресия е, че в повечето случаи агресорите са тийнейджъри, които са мотивирани и движени в своите действия от спефицична антипатия към жертвите, примесена със завист, ревност, съревнование или желание за себеналагане, чрез опити за доминиране и унижаване на по-слабия.
Факторите на съвременното общество, които увеличават тенденцията за упражняване на насилие в нашата страна могат да бъдат групирани по следния начин (Министерство на вътрешните работи (2007). Какво представлява насилието и как се стига до него. (pp 2-3)):
– Социо-икономическата криза и последствията от нея – фактор, който заплашва физическото оцеляване на личности или семейства и причинява душевно разочарование;
– Медиите – фактор, който заплашва граденето на ценности и по определен начин стимулира използването на насилие като механизъм за разрешаване на конфликти;
– Глобализацията – фактор, който заплашва себереализацията на личността. В глобалното общество човек осъзнава своите несъвършенства и по-често изпада в депресия;
– Отчуждението – фактор, който заплашва сплотеността на общността като група и провокира недоверие и несигурност;
– Социална обезценка – фактор, който заплашва душевната идентичност. Липсата на ценности и ценностната ориентация оказва въздействие върху обществото предимно регресивно.
Като водещи рискове в семейството, водещи към агресивно поведение при децата, можем да посочим (Петров, Г. (2000) Противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. София. 23):
– Липса на родителска обич, грижа и внимание;
– Разпадане на брака;
– Непълноценни семейства;
– “Доведени” семейства;
– Алкохолизъм и пристрастяване към наркотици от страна на родителите;
– Ниско културно и образователно ниво на родителите;
– Сексуално насилие над децата;
– Самовглъбени родители;
– Бисексуални родители;
– Икономически проблеми в семейството;
– Незаконно поведение на родителите;
– Социален, правен или национален нихилизъм, предаван от родителите към децата.
В процеса на социализация средата на детето също играе много важна роля. Според приетите групови механизми, неформалната приятелска група, консолидирана въз основа на общи интереси и дейности в свободното време, е територия за взаимно „заразяване” с поведенчески стереотипи. Когато отрицателно отклонение от нормата е част от политиката на групата, то директно влияе на социализацията на отделните й членове. Училището и приятелската среда създават рискове, които са добре описани по следния начин (Петров, Г. (2000 Противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. София.23 и Минев, Т. (2001). Противообществено поведение на малолетни и непълнолетни в съвременния обновяващ се свят. София.32):
– Поставяне на неразумно ниски оценки;
– Подценяване на детските усилия и успехи;
– Налагане на необосновани наказания;
– Постъпване в „елитни” училища;
– Лоши отношения в класа;
– Избор на „любими” и „трудни” ученици от страна на учителите;
– Упадък на професионалното развитие и постигане на личен престиж от страна на част на учителите;
– Физически проблеми на отделни ученици;
– Липса или недостиг на организирани извънкласни занимания;
– Негативни отношения между учители и родители;
– Ограничаване на функциите на училището до обучение – иначе казано, неотчитане на поведенческите аспекти;
– Толериране на неприемливо поведение от страна на учениците;
– Атмосфера на несигурност в района на училището;
– Отсъствие на алтернатива на девиантното поведение;
– Трудности при адаптация след смяна на училището.
Изброените по-горе микро-социални фактори са комбинирани с цялостния упадък на ценностите в българското общество, което според Минев може да бъде резюмирано по следния начин (Минев, Т. (2001). Противообществено поведение на малолетни и непълнолетни в съвременния обновяващ се свят. София.32. и в: Константинов, Е., Таушанов, К. (2001). Защита на детето в новия век. София “Горекс Прес”.30):
– Упадък на традиционни морални норми, управляващи отношенията между хората и личността. Заемане на моралното пространство от индивидуализъм, егоизъм, алчност, личен интерес, корупция;
– Неспособност на регулаторите да гарантират национални и общностни интереси; национален нихилизъм, национализъм, отмиране на идеята за патриотичма;
– Липса на морални стандарти, управляващи отношението към труда и собствеността; корупция, лошо управление, изнудване, злоупотреба с власт; дискредитация на честността в икономическите отношения като средство за материален просперитет;
– Неефективност на правилата управляващи човешките отношения; апатия, неискреност, кроежи, злодеяния;
– Упадък на моралните норми управляващи отношенията между мъжете и жените, брака и семейството. Обезценяване на любовта, лекомислие в сексуалния живот, нихилистично отношение към брака;
– Упадък на моралното значение на обучението и образованието. Всичко това създава среда на социална неорганизираност, в която младежите следва да се изградят като личности.
НАСИЛИЕТО В БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА
Феноменът насилие в българските училища е доста широко разпространен. Според проучване на Алфа Рисърч проведено през 2006г. почти 70% от учениците признават, че в техните училища има случаи на агресия. Според родители и деца лошата семейна среда (73%) и липсата на дисциплина в училище (68%) са сред основните причини за агресията в училище. Данните показват, че обществото като цяло няма респект към училището като институция. Както учениците (81%), така и родителите (92%) вярват, че нивото на агресия в училищата е високо. Според 63% от възрастните обаче, тази тенденция се е увеличила през последните години. Като причини за това те изтъкват лошата семейна среда, липсата на дисциплина в училищата и материалните различия между децата. Като причина за насилието между децата родителите изтъкват компютърните игри, в които има агресия, както и медиите, които показват насилие. Половината от учителите и учениците вярват, че на деца, които са проявили агресия следва да се помогне в училищната среда. Според почти 55% от родителите и 37% от децата в такива случаи следва да се търси помощта на социални институции. Възрастните подкрепят връщането на оценяването на поведението (89.5%), докато младежите са основно против това. (Димитрова, Б.(2006). В уилищата има агресия казват децата и родителите, http://education.actualno.com/news_85928.html).
Данни от проучване на UNICEF, “Нивото на насилието в българските училища” за 2007г. показва, че 25% от децата вярват, че стават жертви на насилие поне веднъж седмично, а понякога и по-често, докато 10% от децата признават, че тормозят своите връстници. Във всеки клас поне две деца са малтретирани, а три деца проявяват някаква форма на агресия спрямо техните съученици. Парадоксално изглежда, че някои от последствията от насилието (и особено дългосрочните такива) са сходни при насилните и при жертвите. Към тях спадат например податливост към депресия, затруднения за формиране на смислени отношения с другите, вероятност за предаване на агресивността към следващото поколение и прочие. Повече от очевидно е, че трябва да се предприемат навременни действия за подкрепа на всички засегнати и да се опитаме да отклоним нашите деца от порочния кръг на насилието и страданието. (Бонова, Цв. Една трета от насилието сред децата се случва в кибер пространството. 2010 http://www.unicef.bg/bg/news/edna-treta-ot-nasilieto-sred-decata-e-v-kiber-prostranstvoto)
UNICEF и Обществото на психолозите представиха данни за кибер-насилието в България. Според проучването 23% от учениците на възраст 10-14 години признават, че са били обект на кибер-насилие през изминалата учебна година. Ученици на 14 години споделят, че една трета от насилието в училище се случва посредством мобилни телефони и Интернет. 13% от учениците признават, че са приложили кибер-насилие спрямо някого през изминалата година, а 3% казват, че са го правили всяка седмица. Най-широко разпространените форми на кибер-насилие са: пускане на слухове в социалните мрежи (56% от случаите); обидни обаждания по мобилния телефон (56%); заплашителни SMS-и (49%), поставяне на фалшиви или нецензурни снимки (39%) и други. Само 24% от децата жертви са споделили с техните учители, че спрямо тях е упражнена агресия. Най-често тази информация се споделя с майката, но твърде малко родители (едва 15%) и учители са наясно какво представлява кибер-насилието и знаят как да се справят с проблема. 29% от децата казват, че не споделят с никого, когато са станали жертва на насилие. Това показва, че е необходима промяна в начина на комуникация между децата и техните родители. Според психолога Методи Коралов проблемът с насилието в България става забележим още при третокласниците – една трета от 10 годишните считат кибер-насилието като нещо нормално случващо се около тях. Водещите форми на насилие в училищния двор са обидите, измислянето на прякори, ироничните забележки и ключите, и почти всичко от това може лесно да премине в киберпространството. (Бонова, Цв. Една трета от насилието сред децата е в киберпространството. 2010. http://www.unicef.bg/bg/news/edna-treta-ot-nasilieto-sred-decata-e-v-kiber-prostranstvoto)
Според проучване проведено във връзка с проект на Фонд приложни проучвания и комуникации и Асоциация Родители, подкрепена от Свейцарската фондация „Oak” и програма “Safer Internet” от Европейската Комисия през 2008г. в 5 училища в София, почти 76% от децата между 5ти и 12ти клас са ставали свидетели на насилие в тяхното училище. От интервюираните почти 350 деца 26.8% посочват, че за последните 4 месеца са станали свидетели на насилие в училище, други 48.8% са отговорили с „понякога”. Около 78% от децата посочват че през този период често са виждали насилие по телевизията, 72.6% – на улицата, 59.5% – в Интернет, 27.4% – през мобилните комуникации, и 10.4% са станали свидетели на насилие вкъщи. 35.1% от децата признават, че самите те са участвали в някаква форма на насилие в училище. От тях, 18.8% посочват, че са били в ролята на жертвата, 16.7% признават, че са били по-скоро инициатори и 58.6% са били наблюдатели. Около 30% от децата са били участници в актове на насилие на улицата, 22.6% – в Интернет, 14.9% – в мобилните комуникации, и 11.6% – в техните собствени домове. Само 65.5% от децата казват, че знаят с кого трябва да се свържат ако станат жертви на насилие. Най-защитени от насилие децата се чувстват вкъщи – 81.8%, на следващо място са мобилните комуникации с 39.9%, 30.7% от отговорилите не се чувстват застрашени в Интернет, 22.9% се чувстват сигурни в училище и само 11.9% се чувстват в безопасност на улицата. В същото време, 54.8% от участвалите в проучването деца вярват, че Интернет е опасно място и като три главни заплахи те посочват: срещи с непознати – 11.5%; компютърни вируси – 9.2% и кражба на пари от кредитни карти при закупуване на стоки – 7.7%. (76% от децата са ставали свидетели на насилие в училище. 2008. http://www.dnes.bg/obshtestvo/2008/12/18/76-ot-decata-sa-svideteli-na-nasilie-v-uchilishte.62887)
В пилотно проучване проведено от UNICEF през 2007г. са взети под внимание някои проблеми свързани с тенденции и различия, възрастови особености на насилието, което момчетата и момичетата предпочитат да прилагат, и също така формите на насилие, които най-често понасят.
Различия и сходства между момчетата и момичетата
Когато са в ролята на жертвите:
– Момчетата по-често страдат от физическо насилие;
– Момичетата по-често са обект на непряк тормоз;
– Момичетата получават подкрепа и помощ от други в по-голяма степен;
– Няма разлики при вербалния тормоз – момчетата и момичетата биват обиждани еднакво, получават неприятни прякори, подигравки, заплахи и прочие;
– Сравнително един и същи брой момчета и момичета търпят насилие от връстниците си.
Когато са в ролята на мъчителите:
– Момчетата много по-често прибягват към физическа агресия;
– Момчетата имат значително по-високи нива на вербална агресия;
– Непряката агресия, която традиционно е считана за женски тип, е еднакво използвана от момчета и момичета;
– Момчетата са почти два пъти по-често в ролята на мъчители отколкото момичетата.
Възрастови характеристики
По отношение на жертвите
Общата тенденция е с увеличение на възрастта да се отчитат по-ниски нива на насилие. Въпреки че това на първи поглед изглежда много оптимистично, нещата в реалност не са толкова позитивни. “По-ниски нива на тормоз” означава че по-малко деца са жертви на злобна и регулярна агресия от други деца. Това не винаги е вярно. Обикновено младежите, навлизащи в пубертета и по-късно зрелостта искат да се покажат като зрели и способни да се справят с проблемите. Поради това те често не споделят дори пред себе си, че другите са се държали зле с тях. И за тях, и за другите, за които насилието трае години, ситуацията продължава да се влошава. Те не само привикват към ролята на жертви, но и нямат идея как да се отърват от това положение, докато от друга страна са тормозени от мъчител или група от мъчители, които усъвършенстват уменията си да дразнят, мъчат и прочие.
По отношение на мъчителите
Както момчетата, така и момичетата използват най-вече вербална агресия, и тази агресия не само се поддържа, но и увеличава с времето. Физическата агресия при двата пола слабо се намалява след 8-9 клас. При момичетата от 4-5-6 клас не се наблюдава разлика между прилагането на физическа и непряка агресия, но с порастването те показват ясно предпочитание към непряка агресия. Момчетата мъчители от ранна възраст се интересуват от три форми на агресия и ги прилагат. (Насилие сред децата: какво трябва да знаете за него. (2007) Брошура за родители, София, проект “Превенция на училищното насилие”, изпълнен от Държавна агенция за закрила на децата с подкрепата на UNICEF).
НАЦИОНАЛНИ ПОЛИТИКИ ПРИЛАГАНИ С ЦЕЛ БОРБА И ПРЕВЕНЦИЯ НА ФЕНОМЕНА НАСИЛИЕ
Целенасочена държавна политика за превенция на насилието в училищата все още липсва въпреки остротата и актуалността на проблема. Въпреки това, Държавната агенция за защита на децата всяка година приема национална политика за защита на децата, която залага приоритетните сфери на работа. Превенцията на насилието е един от основните приоритети на програмата, в рамките на която бе разкрита национална телефонна линия за помощ на деца; приет е национален план за превенция на насилието и са проведени голям брой информационни кампании.
В допълнение към Националната програма за защита на децата, всяка община, следвайки приоритетните сфери заложени в програмата, разработва своя стратегия за защита на децата. В рамките на тези местни стратегии са организирани голям брой проекти и инициативи насочени към превенция на насилието в училищата. Дейностите изложени в Националната програма за защита на децата за 2011г. ще подкрепят текущите реформи в сферите на защита на децата и семействата, за по-добра координация и изпълнение на секторни политики за постигане на по-ефективна защита на фундаментални права на децата в България. Дейнсотите са структурирани в седем главни области – социална политика, здраве, правна и съдебна система, спорт, култура, свободно време, рекреация, участие на децата, информационно общество и медии. Изпълнението на програмата предвижда разработването на минимален пакет услуги за семейна подкрепа (социална, здравна, образователна, транспортна и прочие), както и на механизза тяхното внедряване през 2012 година във всички региони на страната.
ПРОЕКТЪТ “НЕ СЕ СТРАХУВАМ” В БЪЛГАРИЯ
Водещата организация в консорциума и инициатор на проекта „Не се страхувам” е Istituto di Istruzione Superiore Don Lorenzo Milani, Италия. В своите усилия и идеология те са подкрепени от Зинев Арт Технологии в България и 9 други партньорски организации от различни ЕС страни: INFOREF (Белгия), Училище за педагогическо и технологично обучение (Гърция), Zentrum für empirische pädagogische Forschung (zepf), Universität Koblenz-Landau (Германия), Connectis (Италия), Pixel (Италия), Kaunas University of Technology (Литва), EuroEd Foundation (Румъния), the University of Seville (Испания) и Wilsthorpe Community School (Великобритания).
Проектът „Не се страхувам” има за цел да идентифицира най-добрите европейски стратегии за превенция и борба с феномена „насилие в училище” и да включи средни и професионални училища, преподаватели, директори, ученици и родители, както и хора вземащи решения в сферата на образованието в съвместно усилие, основаващо се на подход отдолу-нагоре за транснационално проучване на динамиката, която стои в основата на предизвикването и консолидирането на феномена, както и проучване на най-ефективните стратегии и подходи за неговото ограничаване и контролиране на европейско ниво.
В началото на проекта „Не се страхувам” не бяхме сигурни относно обратната връзка и интереса, който ще получим от потенциално заинтересовани институции, а именно училища, местни власти, педагогически съветници и психолози. Сега с почти 20 включни училища от цялата страна и силна група от регионални инспекторати по образованието и местни власти, сме решени да постигнем въздействие, което не само да има трайно и усещащо се влияние в образователната система, но и да подтикне вземащите решения да предприемат нужните действия.
Подробно представяне на всички проектни резултати и продукти може да бъде открито на портала на проекта: http://projects.pixel-online.org/iamnotscared/index.php
http://statiite.com/2011/10/феноменът-насилие-и-проекта-„не-се-ст/
Чела съм доста статии свързани с този проблем на българските училища,но на такава хубава и изчерпателна статия не съм попадала.